Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.05.2017 12:42 - Алберта на морско пътешествие
Автор: virginblack Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1959 Коментари: 0 Гласове:
5

Последна промяна: 31.05.2017 12:43

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Била ветровита и дъждовна пролет, но някак изпълнена с надежди за цветя и птича песен. Пролетният вятър минавал ниско по наболата като брада на великан трева и шушукал песни за любов и сладост. Мравката Алберта била окрилена. Един вид душата й летяла. А Хъни, вече съвсем разбуден от зимен сън с треперукаща душа очаквал своите лилии и дори приготвил, както вече знае уважаемият читател, подлепената лейка. 

Хъни и Алби започнали да излизат на разходки. В началото кратки, за да им се пораздвижат мускулите, а после по-дълги, и по-дълги и така докато един ден най-неочаквано, най-внезапно и втрещително се озовали пред един зид. Бил висок и решили да го заобиколят, но май краят му не се виждал. 
-Дай да си ходим, Алби – казал Хъни с изгладнял глас. 
-Ти ако закъснееш с обяда един час, ще пририташ. Ей там набери малко джанки. Хем и жаждата утоляват, хем и прокарват. 
-Аз сто кила мечок с джанки ли ще се наям бе, душа? 
-Мииии, душа, това е положението. Искам да видя какво има зад тоя зид. Сигурно е някоя красива къща, имение може би на някой богаташ. И там има за ядене, и за пиене, и за игра. Пък може да има и някоя лейка да я гепим за лилиите ти. 
Хъни склонил. Взел Алби в космата си длан и я вдигнал колкото може по-нагоре. Оставало бая катерене, така че Алберта (добре че била кльощава мравка) напънала мускули и задни и предни, стиснала зъби и задрапала нагоре. Хъни дочувал по някоя и друга ругатня, ама не се обаждал да не й скърши концентрацията. 
-Още малко остана. Давай, аз съм тук ако паднеш да те хвана. 
-Много ще ме видиш ти като се размажа на земята аз. Да му… - и продължила да си псува Алберта. Качила се тооолкова високо, че Хъни само чувал гласа й. 
По едно време Алби ахнала и охнала и после подсвирнала с уста и млъкнала. Хъни едва виждал дребното й тяло изправено на задни крака на ръба на стената. 
-Алби, какво е, какво е? – подскачал като малко дете развълнуваният Хъни. Тя дълго мълчала и после му заразказвала:
-Има море, но преди морето голяяяяма поляна, има пясък с дъх на миди и сол, слънце и пчели. 
-И мед ли? – попитал задъхано Хъни. 
-Е, щом има пчели, има и мед – продължила да му разказва за напуканото от вятъра море, за червените макове нежни като коприна, за синия син синчец, как танцували с вятъра, за шарени като великденски яйца птичета, за бистри потоци, из които скачали рибки с блещукащи перки, за морето, за морето и пак за морето. И даже за два гларуса, които били кацнали на една пробита лодка със странното име „Круз към където ни отведат платната”. 
Хъни слушал и очите му се пълнели със светло, ставали като бисери, но някак с шипка копнеж, а доброто му сърце топуркало като на новородено яре. 
-Алби, ще се качим ли някога на лодката? 
-Ще, Хъни. Айде да си ходим вече, че ми стана гладно и устата ми пресъхна като на врачка след много часове врачуване. 
Прибрали се. Хъни бил вдъхновен и ако не бил дебеличък, би литнал, но гравитацията… знаеш как е в математиката. Алберта била странно мълчалива от умората, но Хъни говорел и вместо нея. 
Вечерта тя се измъкнала по нощница и пантофи (не като тези на Пепеляшка), отишла при киселия лимон Лемън и започнала да му шепне нещо. Той бил кисел по натура, иначе както знаем бил добряк, добряк та се не знае. Стискал лимони само в очите на идиотите. 
Лемън я изслушал, погалил я с едното си листо и казал:
-Ти си добър приятел, Алби. 
Тя кимнала и бавно потътрила крака към умореното си легло. Да, леглото било уморено, понеже било старо. 
И така всеки ден Хъни и Алберта тръгвали на своята разходка, той я качвал до половината на зида, тя се катерела като идиот догоре и му разказвала. Там посрещнали и залез, и изгрев и дори останали на зида при една буря, за да може Алберта да му разкаже за бурното море. Едва не се удавила, а краката й с последни усилия се стискали за ръба на зида. И после Хуни си представял и планирал как един ден ще оправят лодката и ще заминат. Тя го гледала, мълчала и от време на време кимала. 
Всеки ден Алберта се изправяла на върха на зида и всеки ден погледът й се удрял почти чуто в зид още по-висок, още по-дълъг, още по-циментиран и разказвала чудовищни лъжи на своето мило мече Хъни. Виждала морето, ама друг път. Тухла до тухлата, издигнати, стройно подредени чак до небето, по небето, до космоса. 
- А ако един ден Хъни реши да тръгнем? – попитала тя една нощ лимона. 
-Няма, той никога не би оставил лилиите си. Но пък сега поне може да мечтае. 
-А, аз, Лемън? Аз какво? Аз какво да правя? 
-Е, ти си силна. Можеш да преглътнеш простата истина, че зад един зид има по-висок. 
-Ех… - покашляла се Алберта и затътрила умореното си тяло към галопиращата надпревара на мислите си. 
Повечето тухлени. 
-Нали няма да ме оставиш и да се пуснеш някой ден от другата страна? – попитал в просъница Хъни. 
-Бе ти да не си ял от онези гъби? Ще почна да ги проверявам аз. Я стига с глупостите. Спи, че катерене ме чака – казала строго Алберта, затворила очи и една сълза цопнала на леглото, а то проскърцало от старост.

image

С това разказче само казвам, че книгата ми „Къщата на светулките” излиза след две седмици. Който иска да заповяда. Представянето й ще е в 5 български и три австрийски града, ако някой се интересува къде и кога, ще дам информация.

 




Гласувай:
5



Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: virginblack
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1508168
Постинги: 391
Коментари: 1731
Гласове: 5232
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031