Едни от малкото следи, които са оставили и достигнали до нас дедите ни дошли с Аспарух, са загадъчните думи имена, звания, предмети, които ни предизвикват от каменните надписи. Кои са тези хора, какво са искали, какво са следвали, в какво са вярвали - много са въпросите, които пораждат и много са тези, които ги тълкуват. Но сред тях изпъкват няколко: кавханът, ичиргу боилът, а след тях и други боили, багаини, колобри...Както личи от заглавието, ще отделим тези редове за ичиргу боилът. Но първо ще се върнем назад във времето.

   Могилата от Иссык и намерените в нея предмети са от голямо значение за науката и за тях са написани много анализи. Тук ще се спрем накратко върху варианта за прочитане, който предлага Эльшад Алили на руническия надпис на сребърна чаша известна в литературата като „чаша на Акишев”. Надписът представлява два реда от 25 рунически символа. До тях е изобразена правоъгълна пиктограма, разделена на 24 части. На повърхността на чашата също има изобразен отделен рунически знак, обособен от останалите. Няма да се спирам на подробните обяснения за всяка руна, но ще дам един пример – авторът на статията чете седмата руната от първия ред , която според него  изобразява бокал, като глагола пия – ич. 
Окончателният превод на надписа, според автора е:

Сак, изпий ти клетвата в името на народа!

Думата /дадена при клетва/ ще възнесе глас на възхвала и слава /за тебе/ на небето.

Правоъгълната пиктограма Алили тълкува като образ на родната земя, и родовата структура на народа, в конкретния случай 24 рода. Също така авторът свързва този надпис със общоизвестния обичай при скитите за даване на клетва. Всички договори за дружба скитите сключвали по следния начин.  В голяма глинена чаша сипвали вино и кръв от всеки договарящ се. В чашата се потапя меч, стрела, секира и копие. Произнася се дълго заклинание и след това всички участници в клетвата и някои уважавани гости, свидетели, пият от чашата. Този обичай има много паралели и може да се свърже с обичая побратимство.

Малкият съд в ляво - "чашата на Акишев"

   Побратимството е форма на некръвно родство разпространена и записана при много народи из целия свят. Към побратимяване се прибягвало за придобиване на военен съюзник, а същои при тежки жизнени ситуации. То може да бъде сключено както между отделни лица, така и между цели родове или племена. Скитът Токсарис определя избирането на побратим така: „...когато видим човек, добър и способен на велики подвизи, ние се устремяваме към него...И когато някой избранник стане наш другар, тогава се сключва договор с велика клетва за това, че ще живеят заедно и в случай на нужда, ще умрат един за друг.” При келтите побратимство се установява при извършване на юношески геройства и подвизи.

   Известни са различни обряди за сключване на побратимство. В Индия, Гърция, Рим, Тибет и Африка се побратимявали чрез жертвоприношение. В книгата на пророк Йеремия е описан ритуал на побратимяване в древноеврейското общество: страните разрязвали теле на две половини и преминавали между тях. Така постъпили и гръцките войни пред Троя: разрязали на две части глиган и преминали между тях като стъпвали върху тях.

   Друг ритуал при побратимяване е „изпиване на клетвата”. В 1269 г.  на съвет монголските царевичи решили да прекратят междуособните стълкновения, приели ред стопански и управленски решения  и се нарекли "анди", като „изпили клетвата”, тоест си разменили помежду си дрехи и чаши.
Според В.И.Даль руснаците се побратимяват като си разменят кръсчета с верижка за носене на врата, кръстят се и се прегръщат. Може би най-разпространен е ритуалът, при който побра - тимяващите се пият кръвта си. В 1954 г. „кръвно братство” било сключено  между карачаевеца Сеит-Батал Джанибеков и ингушът Алимхан Дуров. В присъствието на свои приятели те порязали десните си китки и капнали кръв в бокал с вино,  съединили порязаните ръце и произнесли клетва. След това един след друг пили от бокала. В други ритуали се използва ръкостискане, при което побратимяващите се  със стиснати ръце изричат клетва:
„ Кълнем се да бъдем братя, подобно на деца от една майка, и да не се разделяме никога.”  
Интересен детайл е наподобяването на роднинство по майчина линия. При осъществяване на годеж, който може да се счете за своеобразен договор между два рода, при размяната на подаръци най-голямо внимание се отделя на чичото по майчина линия.  В.П.Невская споменава, че когато някой карачаевец окаже на някого голяма услуга, го сравняват със посестрим или вуйчо.

   Съществува и ритуал за даване на клетва при карачаево-балкарците  чрез жертвоприношение. Такова побратимство /ант/ е сключено в 1956 между Умар Урусов, Магомет Хасанов, Али Байчоров, Али Бердиев и абазинът Нурби Физиков. По време на пиршеството побратимите дали устна клетва, а след това сключили и писмена „Клетва на побратимите”, в която изложили всички свои взаимни задължения–  винаги и във всичко да си помагат и да поддържат семейството  на този, които напусне този свят.  Всеки от побратимите носел винаги в себе си копие на клетвата. Известен е и  ритуал на сключване на побратимство  като се разменят предмети –  кинжал, шашка, кон, шапка, традиционни сребърни или златни пояси и др. Освен побратимство, по този начин се оформяли важни преговори или  сключване на брак. И.С.Щукин споменава, че женихът връчвал своя нож на шурея и ако той го приемел, то бракът се считал за уговорен и да се откажеш от него се считало за безчестие.

   Интересен етнографски разказ за сключване на годеж ни поднася Каравелов в „Българи отстаро време”.  В неделя сватовете заедно с младоженецът идват в дома на невестата, като носят със себе си хляб, вино, печено агне. Те са посрещнати от хаджи Генчо и настанени на трапезата. Първоначално домакините и гостите консумират сложеното на трапезата мълчаливо. След като приключили с яденето и преминали към весели приказки, в стаята влиза помайчима, която носи „ синя и туплеста чаша с вино”, а след нея върви невестата пременена със своите другарки. Сватът Дядо Либен става,  взима чашата и нарича различни благопожелания на младоженците, след което отпива от виното. Този ритуал повтарят и останалите сватове. Невестата целува ръка на сватовете и получава от тях китка с цветя и малки подаръци. След това двете страни изговарят пред всички кой какво ще даде на младоженците, след което чашата с  вино обикаля всички гости и те пият от нея. В този разказ виждаме договор между два рода – годеж,  при който двете страни се задължават с определени неща и този договор се подпечатва с изяждане на жертвено животно – агне и изпиване на вино от обща чаша, а също и с приемане на подаръци донесени от страната на младоженеца.

   Някои свидетелства показват, че в миналото до 18 в. се сключвало и „огнено” побратимство.  Към такава клетва прибягвали мъже, които дълго ще отсъстват от родния дом и ще споделят заедно обща съдба в чужбина или като пастири. Според някои информатори при този обряд се давала клетва с огън, пече се обреден хляб, който се чупи на късове и се изяжда от побратимите. Децата на такива побратими се считали родени от една майка и бракът между тях бил забранен. При осетинците тази клетва се сключва, като побратимите са стиснали ръцете си над огъня и така дават своята клетва. Според Боташев осетинската дума „ардхорд” употребявана за побратим, буквално означава „изяждащия огъня”. Същия изследовател смята, че тези варианти на огнена клетва имат алански корени.

   Българските ектнографи също са записали различни описания на побратимяване. Ето едно оттях:

„В много селища вечерта срещу Ивановден „като се освети водата" правят побратимство или както го наричат още „ивановство" и „Аратличество". Това е обреден ритуал между двама или трима мъже с клетва, в която побратимите стъпват с бос крак в жива жар за да са силни и да милеят един за друг. После заклинателят им дава да отпият едновременно от един съд по три глътки червено вино - символ на кръвта, която ги свързва навеки, и опасани тримата с един ален пояс, побратимите разломяват три обредни хляба, за да захранят и свържат завинаги в свещен съюз три рода в едно. После скрепяват новото родство с три строго последователни танца — чепня, изпълнявана от посестримите, чер пипер -игран от мъжете на трите рода, и нямско хоро -с участието на всички. Така тримата мъже сродяват родовете си и стават като братя, а съпругите им от този ден стават посестрими.”

В българското описание освен познатите ни елементи огън, хляб, вино, пояс виждаме, че сродяването на тримата мъже води до сродяването на техните родове.

   Друга много разпространена форма на побратимяване в Кавказ е колективното побратимство. Такива клетви сключвали фамилии принадлежащи към различни етноси.  Преданията разказват за клетва между кабардинските Куденетови и балкарските князе потомци на Басиат, да се защитават един друг до смъртта си. Според историка М.А.Мамакаев  някои чеченски тухуми представлявали такива братства „асоциации на няколко рода /тайп/”. В Дагестан, кумиките от съсловието на сала-уздените встъпва по думите на М.Б.Лобанов-Ростовски в клетвено братство с крепостните си селяни от съсловието чагари за защита от силни врагове. В Ингушетия побратимяване между по-слаби фамилии с по-силен род ставало, като първите колели бик край фамилната кула на вторите и молели да ги приемат в техния състав. След това те взимали нова фамилия и защитата на по-силните си побратими, получавали също право на ползване на общинските земи намиращи се в обществото където биле приети. 

   Интересен вид на колективно братство са карачаевските родови съюзи наречени каум /къауум - група, групировка, клан, фратрия/, за които пише К.М.Текеев.  В Карачаевското общество съществували четири съюза,  всеки от който имал легендарен родоначалник /тин ата - родоначалник от тин- дух, тяло, ата - баща/. В дадения случай това са сподвижниците на легендарния основател на обществото Карча -  Адурхай, Будиян, Науруз иТрам. В тези съюзи влизали само най-древните узденски родове. Князете Крымшамхалови, Дудови, Карабашеви не влизали в тези четири съюза, но създали свой отделен съюз. Според мен тук е важно да се отбележи, че създаването на такъв колективен съюз може да е във връзка с определен момент на заселване на нова територия, при което често се наблюдава първоначално разделение между заварените племена и новодошлите, независимо от това кой от тях има по-висок статут. Принадлежността към определен съюз се считало за почетно и гарантирало защита на личността, защита на имуществените права. Всички новообразувани родове се стремели да бъдат част от тези съюзи, но това не се допускало. Съюзите се разпаднали при образуването на съвременните селища Учкулан, Картджурт и членовете на съюзите се разпръснали в различни селища. Основен способ на сключване на колективно побратимство при карачаево-балкарците е обряда  ”преминаване под палка”. Пришълците в съюза създавали свой отделен род, фамилия като част от каума. Под клетвената пръчка давали разнообразни клетви. Враждуващи родове се помирявали. Двама младежи участващи в крадене на мома също извършвали този обряд, след което девойката първо пускала кърпичка между двамата - знак за помирение, после заставала от лявата страна на момчето , който я е похитил,  за да изрази съгласие да се омъжи за него. При грабеж на земя и връщането и на стопанина се изпълнява следният обряд: двама юноши правят един срещу друг три стъпки, след това минават под пръчката, прегръщат се и изпълняват танц. При измяна в боя, младежът минава под палката, застава на колене без шапка.  Ако е опростен, двама юноши го изправят на крака,  ако не протягат ръце срещу него, което означава, че го прогонват от селището.  Преди строителството на дом, участниците също минавали под клетвената пръчка, за да се потвърди чистия умисъл, по отношение на стопанинна на дома.

   Интересен е случая на трите  фамилии Хубиеви, Биджиеви и Тоторкулови. Родоначалниците Хубий и Биджи имали роднинска връзка, която била забравена с времето, и двата отделни рода влизали в родов съюз заедно с други фамилии. Хубиеви и Биджиеви сключили помежду си „братство в братството” чрез ритуала „преминаване под палка”. По-късно на двете фамилии им било разрешено да се побратимят с изселниците от Балкария Тоторкулови и трите рода оформили побратимяването чрез клетва над огъня. При това Тотуркулови се побратимили само с тези два рода и не станали членове на техния родов съюз.

  Членовете на един родов съюз можели освен своята фамилна тамга да използват и тази на съюза с малка модификация. Съюзите се управлявали от съвет на старейшините на влизащите в тях родове. Съветът се събирал при нужда по инциатива на някой от родовете за решаване на важен въпрос. При взимане на конкретни решения на тези съвети, така също и на Съвета на старейшините на цялото общество и на княжеските съвети също се произнасяли тържествени клетви за изпълнение на взетите решения.  В много общества в края на събранието на старейшините,  присъстващите пият ритуална напитка от специална чаша.  Известен е случаят в ингушки род, който притежава подарена от грузински княз позлатена чаша наречена „чаша на благодатта”, на едната страна на която има изобразен лъв. Старейшините на рода преди важно събитие, се събирали и пиели един след друг, предавайки си чашата, мляко, за което се вярвало, че дарява благодат. Твърди се, че рода Бекови все още съхранява тази реликва.

   От гореизложените етнографски бележки виждаме, че на определен стадий на развитието си, родовите общества прибягват до специални клетвени ритуали при сключване на договори, създаване на братства или вземането на важни решения за обществото. В много общества част от ритуала е пиенето на ритуална напитка, често – вино от специална ритуална чаша натоварена с религиозна символика. Тези клетви се дават както в името на племето, но и пред невидим свидетел –  Бог или праотеца на народа, които ще въздадат благодат на заклелите се във вярност по достойнство.

   Но каква е връзката на тези клетвени ритуали с българския ичиргу боил. В повечето случаи изследователите извеждат названието ичиргу от вътрешност, среда.  В карачаево-балкарския език ич определя  анатомически вътрешности, но също и има значение на душа, съкровено, тайна. Доколкото в езическите представи душата на човек се свързва с неговата кръв, а тя е връзката с дедите и Бог, можем да приемем изпиването на виното, символ на кръвта, като клетва в собствения живот, при което неизпълнението и погазването на дадената дума обикновено се наказва със смърт. Глаголът ичерге означава пия, попивам, а ичирирге – давам да пия някому.  В лезгинския език намираме глагол ич1ирун със значение – изливам, разливам, разтоварвам, изсипвам, разсипвам, ич1и – пуст, празен. Във аварския език действието на изпразване –запълване е осмислено и от него е изведена дейност свързана с доставка или с работата на търговеца, който също пресипва от един съд в друг. Така в аварския език намираме  в/ичбрухъан / й/ичбрухъан/ - продавач и в/ичбр/изе (-ула, -ила, -ана, -е) да се занимавам с търговия.

   Как можем да определим значението и дейността на ичиргу боила от показаните примери  Възможно е той да е ковчежник, пазител на държавното съкровище, а също и натоварен със задачата по попълване и съхранение на продоволствени резерви, а по време на походи отговарящ за решаване на логистични задачи. Други дейности, които би могъл  да извършва са международни договори и  търговски държавни  сделки. В българските надписи се споменават две лица –ичиргу боил и ичиргу багаин. Докато първия можем да определим като един от шестте боили, съветници на владетеля  и помощници в управлението му на държавата, то багаинът има по-нисък ранг. Възможно е ичиргу багаинът да изпълнява изложените по-горе дейности на по-ниско ниво като служител на един или на всеки един от боилите.
  Друг интересен въпрос, който може да се засегне тук е начинът на провеждане на боилските съвети при владетеля, а по-точно дали е съхранена традицията след всяко взето решение да се пие от специален ритуален съд, с което присъстващите се задължават в изпълнението на взетото решение, включително и владетелят. Макар да няма конкретни данни, освен изработената по поръчка на Крум чаша-череп или тасът с рунически надпис от Златното съкровище от Над Сент Миклош, все пак можем да кажем, че такъв ритуал на изпиване клетвата от обща чаша е съществувал сред българите, което виждаме от описанието на годежа от Каравелов. Това негово свидетелство, макар и косвено ни показва как един древен обичай, може да бъде предаван векове наред, макар и силно изменян и опростяван. А също поставя въпроса дали във всеки български дом или род  се съхранявал специален съд за такива цели, кой го изработва и т.н. Не трябва да забравяме, че много от малките планински селища са образувани след инвазията на османците, а някои болярски родове правят избор да съхранят българското си самосъзнание и религия с цената да загубят високия си статус, при което дълго да са съхранявали някои свои родови обичаи. Ако отговорим утвърдително на тези въпроси може да приемем, че ичиргу боилът съхранява подобен ритуален съд или и други такива, което би могло да бъде задължение на рода му.

М.Д. Б о т а ш е в 

Л.Каравелов "Българи от старо време"