Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Постинг
02.03.2011 09:02 - Кавказки съдби в менгемето между две империи - Руско-турската война 1877-1878
Автор: syrmaepon Категория: История   
Прочетен: 11434 Коментари: 2 Гласове:
7



След 60те години на 19в,бидейки вече  поданици на руския император ,севернокавказките народи се оказват притиснати в сблъсъка между две сили и съдбата подлага честа и достойнството им на големи изпитания.Да се присъединят към руските войски,като верни поданици срещу доскорошния си съюзник в Кавказката война или обратно.Какъвто и избор всеки от тях да направи,той е длъжен да остане планинец и войн.

 

 Поради обтегнатите отношения между Русия и Портата ,есента на 1876г царското правителство започва формиране на воински части в Северен Кавказ,за да ги използва първоначално на кавказкия фронт. Създадена била специална комисия за определяне на възможностите за исползване на планинците в предстоящата война.

Създаден е Терско-планински конен ирегуляренполк,чийто дивизиони се комплектовали по национален признак – ингушски ,осетински и др.Януари 1877г са създадени Чеченски и Кабардино-Кумикски конно-ирегулярни полкове състоящи се от шест сотни
Интересът към военната служба сред кавказците бил голям,тъй като тя им предоставяла добра възможност да направят офицерска кариеара,а също да осигурят материално своите семейства.В Руско-турската война 1877-1878г като доброволци служили 42хил кавказци,които се сражавали и на кавказкия и на балканския фронт.Сред проруски ориентираните лидери на планинските общества се формира цяла военна каста,която се явява опора на руската администрация в тези времена.Едни от най-уважаваните офицери ингуши от този период са Малсаг Уцигович Долгиев и Сергей Феодорович Базоркин/Мочкха Бейсхара / ,еталон за мъжество и благородство.През 19в израстват цели офицерски династии като Мальсагови,Долгиеви,Базоркини,Куриеви,Бекбузарови,Ужахови,Ахриеви,Нальгиеви,
Пошеви,Долтмурзиеви,Тутаеви,Альдиеви и др.

Терско-планинския конен полк от 400 конника се състои от ингушки и осетински дивизион.

 

Командир на осетинския дивизион е ротмистър Аслан-Мурза Бесланович Есиев,командири на сотните биле корнет Агубекир Дударов и подполковник Тотраз Зембатов.Като младши офицери са зачислени пропорщик Мисирби Гутиев,Джамбулат Цереков,Гетагаз Тхостов,Александър Дзугаев,Генардуко Абисалов,Темурко Боров и Елзаруко Гиданов.

Ингушкия дивизион командвал до началото на 1878г подполковник Бунухо Базоркин,за командири на сотните биле назначени подпоручик Батако Ужахов и майор Бунухо Долгиев.Младши офицери биле ротмистър Николай Альдиев,подпоручиците Маги Наурузов,Умар Сампиеев,Гани Джимиев,пропорщици Доха Мальсагов,Керим Богатыров,Артаган Мальсагов.


 

Бунхо Базоркин е роден брат на Мочкхо,дядо на известния ингушки писател Идрис Базоркин.Бунхо е професионален войн,голям патриот известен с много дела за развитието на своя народ ,сред които и откриването на училище в Назрани.
Бунхо Базоркин
image

Интересна е историята на един от първите ингушки офицери Николай Алдиев роден 1830г в родовото селище на Алдиеви,разположено на територията на съвр.Пригородный район.В 1848г завършва Константиновското военно училище в Петербург.В 1851г го произвеждат поручик,1854 – щтаб-ротмистър.През 1854-1856г участва в Кримската война.В 1858г става ротмистър.Стремителното начало на неговата кариера е прекъснато от един епизод.
В 1859г Алдиев си взима двумесечен отпуск по домашни причини,но просрочва този отпуск с 8 месеца и 29 дни за което е арестуван за две седмици и му е наложено наказание.В рапортите на началника на Ингушкия окръг и на началника на Терска област се описват причините на това провинение.Фамилията Алдиеви в 1859г е разселена по различните аули на Назрановския участък.Бащата и чичото на Николай се преместват в аула на Базоркини,а останалите членове на фамилията в аула на Екажеви.В 1860г Алдиев самовластно започва да строи дом на старото място,полковник Кундухов,началник на окръга, му нарежда да преустанови строителството.Всичко това е следствие на извършваните административни преобразования на руските власти през 50те-60те години в Кавказ.Ингушите,след ликвидация на техните селища,биват преселвани в големи новосъздадени селища с назначени отгоре старшини,вместо избираните от общите народни събрания.По този начин селищата стават по-компактни и контролът върху тях централизиран.На освободените земи се основават казашки селища с което се завършва строителството на Сунженската линия започнато от Ермолов.Значителна част от ингушкото население е преселено от Тарската долина и покрайнините на Владикавказ,в това число биле ликвидирани и едни от най старите селища Ангушт и Ахки-юрт.Така възниква земления въпрос от 19-20в .Всички опити на ротмистъра Алдиев,геройски служил на Русия,да защити своите права на наследствено владение по всички инстанции завършили с неуспех и той се върнал в Уланския полк.

 

Октомври 1877г войните от Терско-Планинския полк биле разположени на брега на р.Черни Лом.По фланговете биле разположени Донския и Лубенския полк.На 3.11.1877г в боя край село Кацелево,Рущукския отряд,в който влизал и ингушския дивизион под командването на подполковник Бунхо Базоркин бил атакуван от турската кавалерия.Атаката на ингушския батальон била стремителна и турците отстъпили.Ингушките войни доказали възможността за използване на огнестрелно оръжие в кавалерията.Руските командири биле поразени от уменията на планинците и точната стрелба в галоп. Ингушския дивизион  взел участие в боевете януари 1878г,а след това преместен от Рущукския отряд на непосредствено расположение на княз Дондуков-Корсаков,назначен за руски комисар в България.Юли 1878г ингушския и осетинския дивизион заели предна линия в Родопите,охранявайки местността от набези на турския башибозук.

 

За проявено мъжествов боевете през ноември 1877г край Соленик и Кацелово Алдиев е награден с орден св.Анна 3та степен,а януари 1878г е назначен за командир на дивизион. Върналия се от Балканите Николай Алдиев  служи в състава на 4ти Донски казашки полк.Пролетта на 1881г подава оставка ,заради здравни проблеми.Алдиев има двама братя Чора и Заурбек и две сестри Зози и Зефира.Заурбек Алдиев избира също военна кариера и служи като портупей-юнкер в руската армия.

По различен начин се развива историята на полковник Кундухов.Муса Кундухов се ражда в 1818г в семейството на осетинския алдар/осет.съсловие/ Алхаст от Тагаурия.На 12г го изпращат в Петербург ,в Павловското военно училище ,1836г го зачисляват в Отделния Кавказки корпус.Прави отлична военна кариера.Като началник на Осетинския военен окръг отделя много време за благоустройството на кавказките народи.По-късно разочарован от руската политика ,заедно с група чеченски семейства емигрира в Турция.В Руско-турската война 1877-1878г ,като Муса-паша се сражава срещу доскорошните си военни другари. В своите мемоари Кундухов споделя:

  "Тут в заключение не могу не сказать, что по всей справедливости
надлежит признать ту неоспоримую истину, что русские, хотя могучею
силою своих войск и средств наконец успели покорить Кавказ, и
войска русские всегда могут гордиться своими военными подвигами,
но правительство, напротив того, должно всегда краснеть как перед
кавказскими народами, так равно и перед Россией."
М.Кундухов/Муса-паша
 

image





Гласувай:
7



Следващ постинг
Предишен постинг

1. men - БЪЛГАРСКИТЕ НАЦИОНАЛНИ ПРАЗНИЦИ И ...
04.03.2011 14:02
БЪЛГАРСКИТЕ НАЦИОНАЛНИ ПРАЗНИЦИ И БЪЛГАРСКИЯТ НАЦИОНАЛЕН ИДЕАЛ

Петко Ст. Петков

web

В календара на официалните български празници има няколко, които се определят като "национални". Това са: 3 март - Ден на освобождението на България от османско иго; 6 май - Гергьовден, Ден на храбростта и Българската армия; 24 май - Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост; 6 септември - Ден на Съединението на България; 22 септември - Ден на независимостта на България; 1 ноември - Ден на народните будители. Останалите пет официални празника са: Нова година, 1 май - Ден на труда, 24 декември - Бъдни вечер, 25 и 26 декември - Коледа, Рождество Христово и Великден (информацията е от сайта на Народното събрание http://www.parliament.bg). Прегледът на специализираната историческа литература показва, че липсва интерес към проблема за формирането на научно аргументирана система от "национални празници"; невинаги е ясно какви ценности и национални постижения почитаме, отбелязвайки тържествено изброените дни; трудно е да се твърди със сигурност, че всички те са "национални", т.е. всебългарски; редица важни исторически дати и събития все още остават извън списъка на обявените за "официални" национални празници: 27 февруари - учредяването на Българската екзархия през 1870 г. - първата законнопризната общобългарска институция, 16 април - приемането на първата българска конституция в Търново през 1879 г., 17 април - изборът на първия български княз след възстановяването на българската държава през 1879 г., 20 април - избухването на най-голямото и най-успешното българско въстание за освобождение от османско иго през 1876 г. и много други. Настоящото кратко изложение е само опит за провокиране на така необходимата научна дискусия по темата; авторът споделя своето разбиране, както и различни аргументи против или в подкрепа на някои от изброените национални празници. Разполагането на мисловната конструкция на фона на "българския национален идеал" (Петков 2003: 127-138) е свързано с убеждението ми, че няма друг по-мащабен, общобългарски критерий, който да осмисля или обезсмисля значимостта на паметните исторически дати като "национални празници".

Три от настоящите официални празници са свързани с важни политически събития от следосвобожденската ни история. Това са 3 март - денят на подписването на прелиминарния (предварителния) Санстефански договор в края на Руско-турската война 1877-1878 г., 6 септември - денят на обявяването на Съединението между Източна Румелия и Княжество България през 1885 г. и 22 септември - денят на обявяването на независимостта на България през 1908 г. Първоначалното впечатление, че изборът точно на тези три "национални празника" е недостатъчно аргументиран и се основава на твърде еднозначното разбиране за предимно национално-политическата същност на българския национален идеал, както и липсата на ясен критерий защо именно те са предпочетени от списъка с важни и същностни за националната ни идентичност исторически дати, би могло да се отмине с присъщото на българите небалансирано отношение към отечествената ни история, ако въпросът не беше принципен, важен не само за науката, но и за обществото като цяло, а в настоящия момент и изключително актуален.

Едно от доказателствата за безпринципния подбор на посочените три "политически дати" в официалния ни празничен календар е нееднотипното им отбелязване: 3 март се чества по нов стил (известно е, че Санстефанският прелиминарен мир е подписан на 19 февруари 1878 г.); 6 септември се чества по стар стил; 22 септември - също. Безпринципно редуване на стар и нов стил се наблюдава и при честването на други, не по-малко значими, но невключени в календара на "официалните празници" исторически дати: вместо на 20 април, когато започва Априлското въстание през 1876 г., този ден с неособено голяма тържественост се отбелязва на 1 май - дата, натоварена с друг исторически смисъл и включена в сегашния официален празничен календар с друго значение. Тук си струва да напомня за колосалното десетилетно недоразумение кончината на един от най-големите българи Васил Левски да се отбелязва по нов стил, и то неточно, на 19 февруари, след като отдавна е доказано, че Левски е обесен на 6/18 февруари (впрочем датата на раждането му на 6/18 юли не се оспорва и това още по-категорично подчертава грешката с 19 февруари).

Нееднотипен и неаргументиран е подборът на историческите дати, чрез които се отбелязват важните събития, които честваме като официални или национални празници. В случая с "Трети март" става въпрос за един предварителен (прелиминарен) договор, който самата победителка Русия е обявила, че ще бъде преразгледан (сиреч съвсем очевидно е, че той не е окончателен и както е известно този договор има реална политическа трайност колкото снега по Шипка след тежката зима на 1877-1878 г. - т.е. до лятото на 1878 г., когато се сключва окончателният Берлински договор). С "Шести септември" пък акцентът се поставя не върху успешния край на едно важно историческо събитие, а върху първоначалното провъзгласяване на Съединението в столицата на Източна Румелия Пловдив. От научна гледна точка обаче не по-маловажна дата е денят на подписването на Топханенския акт 24 март 1886 г., когато Съединението е признато от великите сили и султана. Независимо от половинчатите клаузи на това споразумение, именно то (до 1908-1909 г.) е международноправната гаранция на съединените под скиптъра на българския монарх Княжество България и Източна Румелия. Що се отнася до отбелязването на деня на независимостта на България, с основание е предпочетен старият стил - 22 септември, но отново липсва обяснение за различното календарно "третиране" на официалните ни празници, чествани ту по стар, ту по нов стил. И в този случай се изтъква провъзгласяването, началото на поредица от важни исторически събития, завършили с международното признаване на българската държавна независимост през пролетта на 1909 г.

За да не бъда обвинен в непоследователност с оглед защитената наскоро теза, че периодизирането на отечествената ни история трябва да следва българските усилия и активност, а не чуждата им санкция от минали или настоящи "велики сили" (Петков 2001: 55-67), ще уточня, че тук не става дума за периодизация; целта е да се открият и отбележат подобаващо знакови събития и повратни исторически дати, които най-пълно отразяват съществени за националната ни идентичност и националното ни самочувствие ценности, достойнства, общобългарски усилия, борби и постижения, защото това според мен е най-важното обществено предназначение на т.нар. "национални празници".

В този смисъл какво е непреходното, исторически великото значение на случилото се на 3 март 1878 г.? Както вече беше изтъкнато, Санстефанският договор е предварителен, окончателен е Берлинският договор, подписан на 1/13 юли 1878 г. Ако някой все още се опитва да защитава фактологично неиздържаната теза (която се открива дори в някои учебници по история), че със Санстефанския договор "приключила Руско-турската освободителна война 1877-1878 г." и той именно "донесъл освобождението на българите", ще трябва да припомним, че военните действия прикючват с Одринското примирие, подписано на 19/31 януари 1878 г. Този неоснователно подценяван исторически документ е с важно значение за изхода от войната, при това той по-плътно се доближава до общите препоръки на великите сили, отправени към Османската империя на Цариградската конференция в края на 1876 г. В текста на примирието категорично се заявява, че "България се създава като автономно княжество в пределите, където мнозинството от населението е българско. Нейните граници в никакъв случай не могат да бъдат по-малки от границите, приети от Цариградската конференция. Тя ще плаща данък, ще има народно християнско правителство и местна милиция. Османска армия там повече не ще се намира" (История 1987: 459). Следователно според постановленията на Одринското примирие българската държава ще се възстанови в духа на общите европейски решения от декември 1876 г., взети на Цариградската конференция, но с немаловажната разлика (в полза на българското национално единство), че проектираните през 1876 г. два автономни български вилаета през януари 1878 г. са събрани в едно автономно княжество, еднакво по територията си с диоцеза на Българската екзархия.

Друг аргумент, обезсмислящ недоказаната значимост на Трети март като знаков ден на българското освобождение, е фактът, че Санстефанският договор е едно временно руско-турско споразумение, в това събитие няма никакво конкретно българско участие. Нещо повече - Българското княжество, начертано на картата в Сан Стефано от руските дипломати, начело с Н. П. Игнатиев, се различава по границите си и по включените в него български територии както от екзархийския диоцез, така и от повтарящите го международни споразумения - Цариградската конференция и Одринското примирие. Именно според Санстефанския договор Русия отстъпва на Румъния и Сърбия съответно Северна Добруджа и Нишко (признати за неразделна част от българските територии и със султанския екзархийски ферман от 1870 г., и от великите сили в Цариград през 1876 г.).

С договора от 3 март 1878 г. победителката Русия въвежда в проектираното Княжество България най-малко двегодишна руска окупация. В чл. 8 на договора се казва, че "руски войски ще заемат страната" и ще подпомагат императорския специален комисар; "тази окупация ще бъде ограничена за един срок приблизително от две години" (Петков 2002: 86). Изключително показателен за принизеното ни национално самочувствие, за неоправданото ни самоподценяване е историографският факт, че вече 127 години руската окупация в България 1878-1879 г. се обозначава снизходително и неточно като "временно руско управление". Началото на тази военна окупация юридически поставя именно Санстефанският договор. Ето още едно основание за недоумението ми как денят на подписването на този именно договор българите приемат за най-ярък знак на освобождението си от петвековно чуждо иго. И разбират ли, че шумното тържествено честване на този ден, внушенията на историци и политици, че Санстефанският договор и българският национален идеал са едно и също нещо (?), означава освен всичко вече изтъкнато, че ние днес официално и "всенародно" почитаме деня, в който се установява чужда военна окупация в България.

Налага се да уточня, че тук изобщо не се подлага на съмнение освободителния характер на руско-турската война 1877-1878 г. в смисъла, който винаги съм изтъквал (Петков 2005: 69), не се подценяват героизмът и заслугите на руските войни; въпросът е в това, че според мен има твърде много основания да се съмняваме в знаковия характер на деня трети март, с който свързваме освобождението на българите от османско иго. И понеже окончателният мирен договор - Берлинският, който предоставя политическа автономия на Княжество България и административна самостоятелност на Източна Румелия, в нашето общество все още трудно се възприема предимно положително (заради десетилетните негативни наслоения, свързани с откъсването на Македония и Южна Тракия и оставането им в Османската империя), по-добре е да търсим знаковата дата на Освобождението не в края, а в началото на поредицата от важни исторически събития, довели до възстановяването на българската държава. Такъв паметен исторически ден според мен е 20 април, когато избухва най-масовото общобългарско въстание за освобождение, завършило с военен погром, но с политически успех. Превръщайки 20 април в национален празник ще поставим справедливо едно героично българско усилие като основание за отбелязването на деня на освобождението от османско иго и ще избегнем неудобството да честваме като такъв ден трети март, когато две чужди империи подписват споразумение, касаещо и българите, но повече самите тях.

Що се отнася до двата официални празника, ненатоварени с политически смисъл, - 24 май и 1 ноември - то тяхното значение и място в празничния календар е изключително важно. Макар да се чества сравнително отскоро и с дълго прекъсване през втората половина на ХХ век1, Денят на народните будители, в основата на който е почитта, заслужено отдавана на българския небесен покровител св. Иван Рилски на 19 октомври (стар стил), е празник с все още неоползотворен, но значителен духовен потенциал. В обръщението си към Ректора на Софийския университет, директорите на Художествената и Музикалната академия, Учителските институти, средните училища и окръжните училищни инспектори (Окръжно № 17743/ 28.VІІ.1922 г.) министърът на просветата Ст. Омарчевски посочва ясно причините и целите на тържественото честване: "За да се възбуди у нашата учаща се младеж и изобщо в младите наши поколения здрав, дълбок, смислен интерес към дейците на нашето минало, към просветните, политическите и културни дейци на нашия национален живот - интерес, който засега се засяга случайно, било само от учителите по история и български език, било от отделни обществени дейци, Министерството на народното просвещение определя деня 1 ноември, деня на св. Йоана Рилски за празник на българските будители, за празник, да го наречем, на големите българи, чрез който празник, уреден планомерно и системно, да се обединяват всички усилия в това направление, като тоя ден се превърне в култ на българския народен гений: отдавайки почит към паметта на народните будители, към ония, които като самоотвержени воини водеха българския народ в миналото към просвета, към свобода, към култура, да вдъхновим младежта чрез техните светли образи към народни и културни идеали. Нека по-често си спомняме техните имена и техните дела, нека по-често посочваме техните стремежи, та да можем и по-дълбоко да разберем, че има нещо в нашата страна, в нашия народ, което е карало толкова българи да умират за него, че думата отечество не е само понятие без стойност, а че има в него нещо, което заслужава всички наши жертви и усилия. Да направим делото на нашите бащи и деди наша гордост и наша амбиция!" Министерството на просветата дава и конкретни указания как по-правилно да се организира новообявения национален празник Първи ноември: "1) на тоя празник трябва да се дава по възможност по-тържествен характер, за да може да се повлияе в горния смисъл на младежта и гражданството, така че празникът да не остане само училищен, но и да стане общонационален в истинския смисъл на думата; 2) празникът да се урежда с оглед на местните събития и местните дейци, като на последните се отдава нужната почит, нужното внимание за назидание, подем и вдъхновение на поколенията". Ето кое отличава този ден от другия общобългарски културен празник - 24 май.

Впрочем 11/24 май не може да се сравнява с останалите т.нар. национални празници. Неговото историческо значение е толкова голямо, проекциите му към минало, настояще и бъдеще са толкова осезаеми, че национално-политическите страсти, от които е провокирано величието на дни като 3 март, 6 и 22 септември, изглеждат незначителни на фона на многовековното духовно излъчване на делото, което отбелязваме в този ден. Затова съм убеден, че ако Националният празник на българите трябва да е един, то това несъмнено е 11/24 май. Защото националният празник трябва да е ден, обединяващ всички българи или поне всички българи, живеещи днес в България. Как ли празнуват Трети март например жителите на Смолянския край, след като според Санстефанския договор от 3 март 1878 г. тази част от Родопите е оставена в Османската империя. Същото се отнася за жителите на Кърджалийско и други родопски селища, останали в Турция според Топханенския акт, уреждащ международноправно Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Дните, в които почитаме делото на светите братя Кирил и Методий - 11 и 24 май - с много по-голямо основание се честват като общобългарски празник (в най-широкия смисъл на думата, т.е. в историческа ретроспекция повече от национален) - и на миналите поколения, и на днешните, а и на бъдещите. Това е празникът на най-българския спомен, настояща гордост и надежда за бъдещето. С такъв общобългарски празник днешните българи могат да започнат новото, трето хилядолетие след Р. Хр. и горди с достойното си минало, и необременени от овехтели ценности и неосъществими амбиции.



цитирай
2. syrmaepon - Благодаря за статията, men :) Много ...
05.03.2011 09:09
Благодаря за статията, men :) Много си сериозен тука ;) ,в блога си по-така...
За националния празник - вече сто пъти го писах по разни места и с риск вече да е досадно - аз съм за 6 септември..
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: syrmaepon
Категория: Други
Прочетен: 1437035
Постинги: 614
Коментари: 2098
Гласове: 6233