Отдавна много отдавна в един аул живял един ловец. Нямало в Карачай по-изкусен ловец от него – уцелвал летяща птица от първия път.

Веднъж напразно ловувал цял ден, но не му се връщало у дома без улов и решил да пренощува в едно убежище в гъстата гора. Когато се събудил, не повярвал на очите си. Огромен страшен дракон опасвал убежището с опашката си. Извадил ловецът кинжала си за да разкъса на парчета чудовището. Драконът проговорил с човешки глас:

- Спри, ловецо! Няма да те изям и няма да навредя никому. Ще те пусна невредим, но с едно условие. Казват, че си възпитал трима синове. Като се върнеш у дома, изпрати един при мене. Ако не го направиш – няма да живееш повече на този свят.

Какво да прави ловецът – обещал. Върнал се в къщи, разказал какво му се случило и попитал синовете си:

- Кой от вас, мои синове, е съгласен да отиде при дракона?

Старшите братя отказали, а малкият, Карабатир, казал:

- Не се тревожи татко. Утре на разсъмване аз ще тръгна към гората.

Вечерта Карабатир приготвил бойните си доспехи, а рано сутрин тръгнал на път. В гъстата гора потърсил същото убежище, легнал и заспал.

Събудил се от шум. Излязъл навън и видял как драконът като пръстен обвива убежището. Изтеглил , Карабатир, блестящия си меч и го размахал над главата на чудовището. То отново заговорило:

- Не бързай, смели джигите, да се сразяваш с мен. По-добре тръгни с мен, където те заведа.

Вървял синът на ловеца към чужди земи

Прибрал, Карабатир, меча в ножниците и тръгнал след дракона.

Вървели,те, вървели и стигнали непознати места. Завел  драконът юношата на широк двор, ограден с плетена ограда.. По средата се издигал дом. От него излязъл старец и посрещнал новодошлите с поклон. Старецът бил главен сред овчари.

Дошли и други овчари и си шептели помежду си:

- Намерил си зет нашият другар.

Чул това, Карабатир, учудил се, но преди да успее да попита, двама овчари го хванали за ръцете, повели го към дома, настанили го и го угостили като най-скъп гост. Като свършили с яденето се появила девойка с необикновенна красота – на скулите и горяла руменина, дългите и ресници срамежливо биле спуснати надолу, а косата и – чак до пода.

От пръв поглед се влюбил Карабатир и я взел за жена. От всички краища дошли гости на сватбата, която продължила седем дни и нощи.

Аулът в който живеел старшия овчар, бил богат, имали хората тучни стада и табуни от чистокръвни коне. Само земята била малко, и стадата пасели далеко по чужди краища. И беда се появила – който отивал с табунита в далечни пасища, не се връщал. Изчезвали и конете и хората.

 

 

Чул тази история Карабатир и решил да си пробва късмета – да отиде там, откъдето никой още не се е върнал.

Страната на пастирите

Тъстът му поклатил глава и казал:

- Ако си сигурен в силите си – иди, ако се съмняваш, по-добре си остани в къщи.

Карабатир бил твърд:

- Щом реших – ще тръгна. Не съм първи и най-добър от всички, но може да бъда последния и след мен да престанат да загиват хора.

Приготвил доспехите си Карабатир, наточил си меча, яхнал коня и тръгнал на път.

Яздил той, яздил и стигнал до висока отвесна скала. Изведнъж пред него се появил огромен тур. Изправил се на задните си крака и с твърдите си рога разполовил коня на джигита, а него изхвърлил в котловината. Изправил се Карабатир, а турът го подгонил пред себе си. До вечерта стигнали до голямо стадо кози и ги подгонили към голяма пещера. В дъното на пещерата седял великан с едно око на челото, който щом видял тура проговорил:

- О, тур мой, слуга мой, виждам приготвил си ми добра вечеря.

Прибрал стадото кози в пещерата, великанът, а после затворил входа с голям камък. След това едноокият запалил огън в огнището и чакайки кога ще се нагорещи шиша, заспал.

 

Когато шишът се нагорещил до червено, Карабатир го взел и с него нанесъл удар по единственото око на великана. Великанът подскочил като ужилен и се замятал из пещерата, а край него се завъртял и турът. Карабатир замахнал с меча и отсякъл главата на животното. Одрал му кожата и я наметнал на раменете си.

Затрупани са пещерите и великаните вече са изчезнали

Великанът продължавал да се мята из пещерата, но не можел да хване джигита. Стигнал до входа на пещерата, преместил камъка и започнал да пуска една по една козите. Дошъл редът на Карабатир. Опипал го великанът по гърба и го взел за своя тур:

- О тур мой, здраворог! Цялата ми надежда сега е в тебе, пази моето стадо.

- Хей, аз съм тук, сляпо чудовище, хвани ме – извикал Карабатир

Великанът хукнал след младежа, но все не успявал да го хване. Тогава свалил пръстена от ръката си и го хвърлил в посоката от където се чувал гласът на джигита.

- Нещастни човече – завикал – вземи пръстенът, той ще ти помогне.

Повярвал Карабатир и пробвал пръстена. Щом го сложил на пръста си мигом пръстенът запял, а великанът се насочил по звука. Без да се замисля, Карабатир се отправил към близката пропаст, свалил пръстена и го хвърлил в нея. Великанът, бягайки след звука, не можал да спре и се търколил върху острите камъни.

Джигитът погледнал в пропаста. На дъното около тялото на чудовището се виждали тела на загинали.

„Ето къде изчезват пастирите и конярите” – си казал той. Но един от лежащите помръднал и отворил очи.

 

- - Добри момко – проговорил той – ти победи злото и трябва да ни върнеш живота. Върни се в пещерата и намери черен сандък. На дъното му се намира шишенце с прах. Посипи с него човешките кости и ще оживеят мъртвите.   

 

Изпълнил Карабатир всичко както му обяснил човекът. Щом посипел костите с вълшебния прах, пред него се изправяли живи хора.

- Няма вече злобно чудовище, нито силен тур, които да ви измъчват. – казал им джигитът – Вие сте свободни и може да отидете където поискате.

Едни се разотишли по домовете, други останали с Карабатир и заедно с него се върнали в страната на пастирите

Радостно ги посрещнали и с почести изпратили героя в дома на неговия тъст. А после устроили тържествен пир в негова чест.

След полунощ Карабатир се прибрал при красивата си жена, която го чакала.

- О славни мой Карабатир! – заговорила му тя – Ти уби злия великан и ме освободи от черно проклятие. Драконът, който те доведе тук, бях аз, а там лежи драконовата  кожа.

- Виж ти чудеса! – промълвил Карабатир – Дори и не знаех, че се бия за твоето освобождение. Сега ти, любима моя, можеш да живееш спокойно. Сърцето ми се радва, че успях да избавя хората от страдания и смърт.

 А драконовата кожа хвърлил в огъня и от този миг небето над страната на пастирите станало ясно и безоблачно.

 

 

Домъчняло му на Карабатир за родния край и с жена си се върнал в родния аул при баща си ловеца. Построили си дом и живели в дружба и съгласие.

Източник: Карачаевские мифы и сказания
http://skazanie.info
~~~

   В своя статия М.Д.Каракетов сравнява митологическото съзнание на народа и връзката му с историческото и героическото. Авторът споменава и народните легенди за прародителя Карча, който отказва да плати данък на Джабак от седем крави от всеки дом всяка година, избива неговите пратенници и след няколко сражения  е принуден да се засели в Карачай, където живеят вече представителите на родовете Шатибекови и Крымшамхалови. На техния път се  появява огромен змей , поглъщащ девойките от рода на Шатибек. Народът също разказва, че този змей се подчинявал на Джабак. Един от сподвижниците на Карча, смелия Науруз убива змея , което води до пълно освобождение на карачаевци. Според авторът, змеят се явява доисторически образ, с победата над който  завършва легендарното минало на народа и започва бъдещето му развитие. В карачаевската митология черти на културни герои притежават не само нартите и приказните богатири, а и предците на народа. Карча решава да убие слугите на митичния полузмей Джабак , Боташ открива ново място за заселване, преследвайки елен, Мушук открива дървото на живота и научава народът да се моли, Бьоденек, който убивайки крокодил / сарыубек / открива плетената ризница. Така в народните легенди се преплитат  митическото  и магическото с историческото съзнание и памет. Според авторът образите на змейове и демонични същества могат да имат историко-героически характер.

 

 

 

Явно си падаш по древноизточните митове и легенди... :)

Падам си по историята ))). Обаче забелязвам, че в приказките също има история )

особено в древните епоси. В тях има и история, и религия, и философия, и литература...

Във всички приказки най-малкият брат е най-смел, най-благороден...........

Да, наистина. И не само. В други приказки големите му братя се опитват да му пречат и да го убият, да му заграбят спечеленото. Специално тази приказка-легенда за Карабатир ми напомня за опознаване и смесване на съседни народи - едните биле в беда, другите им помогнали, после си взели жени от техния народ и т.н.