или как да разпределим щастие за всички

Намирам се в една тясна,натъпкана с вещи стая,в която едва се събират бюро с компютър,малка масичка,три стола и двама души - аз и специалистът в една от многото дирекции пръснати из България.През отворения прозорец нахлува пролетния вятър,завърта се в стаичката и пах изчезва навън да си играе със зелените клонки.Тече кампанията за подаване на заявления за подпомагане на земеделски стопани.В тясната стаичка се изреждат един след друг хора и съдби,а принтерът,скърцайки бълва огромно количество хартия с точки и параграфи.Аз пък събирам хартията и я трупам в папки,папките изчезват в друга сграда и стая и без това в нашата няма място и за нея.От време на време се заслушвам в някоя случайно изпусната дума или се вглеждам в лицата на тези хора.Отдавна мислех,че са изчезнали от този вид,но ето на оказва се има още.Хората са различни - има престарели или пък млади,с една -две ниви или с повече декари разделени на роднини,с пет-шест крави или с модерни ферми,обикновени и наивни или пък хитри тарикати.



"Пътят през житата " Веселин Николов


Поредния посетител е забавен дядо,който определено успя да ни съживи и извади от ежеделничната сивота с устроумните си закачки.Дядото говори малко на пресекулки,защото както разбрахме прекарал инфаркт или инсулт.Имаше черешова градина и две ниви,тази година с пшеница.Имотите биле записани на бабата,но той ни увери,че без неговия "палец" нищо не ставало.Питаме го за черешовата градина - как я спасява от набези и той започва нов разказ.Нямоло набези от онези ,за които всеки се сеща.Но веднъж посред бял ден дошли хора и забили дълъг кол по средата на градината и с табелка с букви и цифри.Оказало се,изследват терена за евентуалното трасе на газопровода за Гърция.До нивите имало гора,но там обитавали лалугери,също изчезващ вид, и еколозите не давали оттам да минава трасето.Така обяснили на дядото."Ех,дядо,викам му,прости се с градината.Като ти отчуждава държавата земята се пазари поне за по-голяма цена да я дадеш".Дядото ръкомаха оживено и гласът му още повече се накъсва от напиращите емоции.
Изведнъж,някак не на място,но пък в хода на нашия разговор,специалистът до компютъра изрича реплика,която ме стресна : "Нещастни хора отглеждат щастливи кокошки".Дядото пък,дали защото чу  "нещастни хора" извади най-личните си кахъри : "Аз за какво да живея,живея само за това..." и ни показва снимка на младо момиче - внучката.Разбираме,че дъшеря му,строителен инженер,точно по времето на Чернобилската авария,била в Украйна и след това починала млада от левкемия.Останала внучката,следваща международно право ,някъде в чужбина.
Най-после дядото,оправил документите за помощите за един изчезващ вид,си тръгва,а в душата ми мислите се роят една след друга.






Колко нещастие има по света и колко щастие ? Еднакво ли е за всички щастието и как да го измерим? И как да разпределим от щастието ,та на всеки да се падне поне по малко.За изчезващия вид на лалугерите,за дядото,за внучката...Та и за кокошките да остане.За кучетата в града вече много писахме,че тяхното щастие непременно се измерва с баня в пансион за милиони.

А аз постоянно си представям картина със старателно посадени и отгледани череши и нива с  леко  поклащаща се изпечена пшеница.И онзи човешки вид,който също е на изчезване,но няма червена книга за него.

С всеки изминат ден времето на ХОРАТА умира...Знанието за живота си отива с тях,ще дойде друго време ,където няма да знаят какво е щастие,защото и любовта ще остане литературно и историческо понятие. Убийците постепенно , ще убият всичко,а накрая и себе си заради безумието и душевната си пустота...Но светът ще остане защото е Божие творение а не човешко!

какво са направили...Дано има оцелели,поне един,като след потопа,някъде там в далечни,високи,недостъпни планини...

Не така апокалиптично.....:)
Мъка е имало винаги,странни човешки съдби.
Млад сте и не знаете,че всеки един човек е един роман от житейски ситуации,коя от коя по-необичайни и взаимоизключащи се.

Прекалено много се наруши равновесието в света през последните 100-150 години..Затова си мисля ,че наТвореца ще му се наложи да се намеси малко по-директно и радикално. В недалечно бъдеще ако все така вървят нещата...А иначе поне в личен план хората не би трябвало да губят надежда и хъс към живота. Поне при мене е така, въпреки многото простотии и несправедливости.

аз също работя в институция, и зная колко неочаквано грейват хората когато видят насреща си Човешко лице а не зомбирани роботи...

Може би не случайно романтични, поетични, мислещи и чувстващи хора живота някак ги е отвял и из институциите...

А относно това дали някой ни чува, има едно страхотно филмче което тази вечер изгледах, от Замундата - "Хортън":

история за Слончето и Прашинката
която е малък свят
и той я спасява
и отначало никой не му вярва
а и на прашинката почти никой не вярва
че я държи и пази Слон
но накрая се налага хората там да изкрещят едно "да"
за да бъде мъничкия им свят спасен
от невидимия Слон.

Сърдечните хора, Живите хора като теб - правят този свят все още да го има.