или защо китайският календар е животински

 

Аз не съм имала домашен любимец,защото винаги съм смятала,че най-добре за животното е да се намира в естествената си среда,освен разбира се домашните животни,които човек е опитомил и му служат.Затова моите срещи с животинския свят са предимно от селския двор и реших да разкажа тук за някои от тях.

Но първо,ще напиша за едно коте Гошко.Моята леля живее в къща, в малък провинциален град,по-малък от този в който аз живея.Тя много обича котки и по едно време беше завъдила доста.Котките живееха  по програма на полусвободно самоотглеждане – денем скитаха наоколо,а късно следобед се прибираха в къщи.След едно гостуване у леля ми си тръгнахме с подарък – котето Гошко.Гошко беше почти селски,рижав хубавец и донякъде тарикат.Тогава нямахме още деца и един колега каза: А-а , щом сте си взели коте,деца скоро няма да имате....Така Гошко пристигна в по-големия град и трябваше да живее в апартамент.По това време всички в семейството работеха и Гошко оставаше сам заключен в апартамента.Отначало сигурно доста се е чудел какво да прави,но после май реши ,че е удачно,докато ги няма стопаните да си поспива.За нас обаче това не беше добре.Уморени от работния ден,след вечерята и обикновения телевизионен порцион,ние си лягахме,а Гошко отчаяно търсеше нашето внимание,ходеше по главите ни,мяучеше и всякак ни пречеше да се отправим в света на Сънчо.Ние доста му се карахме,а пък и той вършеше и други бели.Но един ден разбрах какво чувства малкото му сърчице  .Обикновенно се връщах от работа около 17 часа и като приближавах нашия блок го видях ,на терасата на втория етаж,на самия ръб на парапета,отправил отчайващо тъжен поглед към хоризонта, изразяващ цялата мъка на самотата....Тогава нещо се обърна в мен и аз твърдо реших,че котето не бива да остава у нас.Имахме тогава едно приятелско семейство,което живееше в къща и също отглеждаха много котки.Решихме да им отидем на гости и те разбира се приеха Гошко у тях.След време повторихме гостито,пък и да видим котето.Гошко определено ми се видя променен,леко възмъжал,с половин отхапано ухо,белег за сериозни мъжки спорове.Той все така държеше главата си гордо,макар и муцунката му да изразяваше известно помъдряване.Да,болезнени са раните на живота,но пък колко е сладка свободата....

Мина се известно време и тъкмо следите и спомените от Гошко избледняваха и ни донесоха пак бездомна жива душа – един Мъник с кльопнали уши – този път куче.Ушите му ми говореха за слаба аристократична лвджийска жилка,но това въобще не промени решението ми – Мъника отива на село.То не стига,че хората са живи затворници в тия апартаменти,ами дайте сега да затворим и животните там.На село Мъник беше веднага посрещнат с купичка мляко, която той веднага се зае да изпразва.В нашия селски двор по това време имаше различни обитатели:кокошки и петел,пилета бройлери,кози и прасе.Пръв който научи за новия обитател беше петелът.Не знам какво се мъти в главата на един петел,но той реши да се отправи на разузнавателна експедиция и отблизо да проучи новака,а пък и вероятно той му изглеждаше твърде нефелен,поради ранната си възраст.И така речено – сторено.С плавни добре обмислени ходове, петелът започна да се доближава до Мъник.Спираше за малко ,обръщаше първо едното ,после другото око,за по-добро фокусиране и след това продължаваше.Така стигна толкова близо,че почти напъха главата си в купичката с мляко,но точно в този момент получи тих ,но твърд поздрав-предупреждение: Бау! И бързо отстъпи назад.Тази сцена се повтори и потрети.Две крачки напред - ляво око,още две крачки напред - дясно око и неизменно следвашо предупреждение – Бау!На третия път с мълниеносна бързина,Мъник гъвкаво скочи върху гърба на нахално-любопитния добре охранен петел,натисна врата му надолу,а крилете му се разпериха на земята.Само една завършваща захапка делеше петелът от тенджерата,но Мъник кротко се върна пак при млякото и си продължи обяда.Аха,рекох си аз ,това е то аристократичната жилка...Петелът,след като дойде на себе си ,бързо се отправи към кокошарника.Там,приет с любвеобилна възхита от кокошките,заразправя за героическите си приключения и дълго от кокошарника се чуваше нестихващо:ко-ко-ко , ко-ко , ко-ко-ко.....

 

Дните минаваха и Мъник растеше,растяха и пилетата бройлери,които вече излизаха на разходка навън.Гледачката на пилета им беше отделила едно място с буйна трева ,заградено с мрежа,а на пътечката до тях с активно спортуване се занимаваше Мъник.Един бърз спринт надолу,после кръгом и отново бърз спринт в обратната посока.Не знам какво толкова харесаха пилетата в спортиста,според моята логика и тази на Гледачката,те трябваше инстиктивно да бягат от малкия ловец-спортист.Но дали изкуственото им раждане  или липсата на някакво подражателно възпитание,беше  притъпило инстиктите им не знам.Факт е ,че те неистово се стремяха да отидат отвън мрежата и да си играят с Мъник,неподозирайки ,че такава една игра може да се превърне в плачка.Пилетата бяха открили голяма дупка в мрежата ,промъкваха се през нея и наивно-доброжелателно забикаляха спортиста.Щом ги видеше,Гледачката надаваше вой и се спускаше да ги връща обратно.Но пилетата отново и отново се промъкваха през дупката.Това продължи дотогава,докато дупката не беше запушена.Пилетата бяха спасени.

В един селски двор може да се случи всичко,каквото се случва на далеч по-големи територии:война,делба,преселение и други такива.Нашите животни също преживяха преселение и бяха настанени в нови постройки на другия край на двора.Всички живееха един до друг и имаха обща градинка,дето яретата си тичаха заедно с прасето,козите похапваха,важно клатейки брада и кокошките клюкареха на групички.В тази пасторална картина своя длъжност прие и Мъник,а именно – стражар,охрана и бодигард.Сред козите имаше една стара и нахална коза,която ще наречем Егоистичната коза.Тя винаги нахално изтикваше останалите кози и спокойно изяждаше и техния порцион.Останалите кози,бидейки по-слаби и кротки никак не можеха да и се противопоставят.Тази въпиюща несправедливост беше забелязал и Мъник и у него се породиха особени неположителни чувства към Егоистичната коза.Щом я видеше да влиза в двора и нахално да се блъска в другите,започваше да лае.Егоистичната коза отвръщаше на този лай с надменно мълчание.Както биха казали хората: кучето си лае,козата си гледа интереса.Но и в животинския свят,както и в човешкия,понякога гласността присяда.Като и писнеше да слуша лаенето,Егоистичната коза,се обръщаше към Мъник,и с рогата си го удряше по хълбока,за да му подскаже на коя страна е силата.Мъник се качваше върху покрива на колибката си,където бе далеч от рогата, и продължаваше да лае.Тази история няма край също като вселената,а може би е и неин двигател.

По ирония на съдбата по това време ,когато с интерес наблюдавах тези житейски истории,вече имах две деца – момче и момиче.Момчето по китайския календар е куче,а момичето коза или овца.Сина ми обичаше да вади кирливите ризи на сестра си и постоянно я критикуваше за разни дреболии.Тя му отвръщаше с презрително мълчание,до момента когато и писнеше и решаваше да го атакува.Тогава аз трябваше да се намесвам и да ги разтървавам.Така разбрах,защо китайският календар е животински.  

И котето Гошко, и кучето Мъник, и важния петел, и надменната и нахална коза, се запомнят, добре са индивидуализирани и показани в действие.

Свежарски е разказа и приятен за четене.

А за децата наистина е много важно да имат допир със света на животните. Те са по-добри възпитатели от нас.

Весели празници!

Направих каквото можах,надявам се да се е получил забавен и поучителен разказ )))

Прочетох с интерес, по подобен начин шаманите създали календара,тотемите, но не само.Петте стила на Тай-чи - чуан съответстват на пет животни и носят техните имена.Китайците не само възприели,но и развили тази култура. Стила на Белия жерав е измислен от един монах,който имал доста свободно време и веднъж наблюдавал дълго време борбата между една змия и един жерав.Бил излязъл да рисува,но направил скици на движенията и така се родил стила на Белия жерав...
Приятно ми беше да прочета такова нещо в края на годината.
Хубаво посрещане на Новата година и дано е по-добра и успешна от миналата!

наистина като се вгледа човек в животните открива много мъдрост.Дори мисля и други изобретения на човека,освен календара, са плод от това наблюдение )))
Дано и твоята Нова година е успешна и добра,Атиле !

Като дете имах котарак на име Живко и също вечер подивяваше. Ама аз тогава не знаех че са нощни животни и денем му пречех да спи на което той реагираше с мъчителни звуци. Също така имаше отмъстителния навик ако някой го е тормозил през деня нощем да ходи по малка нужда в обувките му. Мога с гордост да кажа че в моите не се случи. Но доста"спореше" с баща ми...
Наистина за тях не е върха да живеят в апартамент - точеше си ноктите по дамаската и почти я раздра. Но пък такава веселба беше да си имаме коте... Баба го къпеше като дете /тоя мируваше да си кажем, топлата вода не го дразнеше много/ но после съскаше с/у сушоара и му биеше шамари. Също имаше любимия навик ако някъде види бяло пране, да легне да спи отгоре, и после го намираш със сиви косми... разбираше някои думи, доста са интелигентни котките. Разбираше и кога заминаваме с колата и си изразяваше тъгата като се галеше отвътре по прозореца. Но имаше навика да ходи"по мъжки работи" скачайки през терасата ни на първия етаж и се връщаше пак така. за съжаление един път не се прибра и много го оплаквах.

А за сестрата и брата не зная, не с брат ми бяхме точно обратното на това, което разказваш за децата си /да са живи и здрави/. Аз го дразнех, дразнех и накрая го отнасях. Но наистина в поведението на животните има толкова поучителни и интересни неща, понякога се струва човек да живее в къща или на село, за да ги вижда : )

приеми моите поздравления за прекрасния разказ. Мисля, че си направила сериозен принос към историята на календара. Аз никога не бях се замислял защо е животински.
Ще подчертая също, че човек не би могъл така правдоподобно да опише поведението на домашните животни, ако не ги е наблюдавал и всичко да не му е до болка познато. За мъдрите заключения в разказа не говорим, но те ти правят чест.
Още веднъж БРАВО!